Една от най-горещо дискутираните в родителските форуми теми си остава тази за възпитанието на децата. И най-вече – как да наложим корекции върху поведението на своенравните малчугани, когато „отидат твърде далеч“. Методи много – от прийомите на старата макаренковска школа (според която не само не е проблем да издърпаш ушите на малкия калпазанко, но дори е препоръчително) до другата крайност – „модерното“, свободен тип родителство, което не налага (почти) никакви ограничения върху поведенческите модели на децата, като ги оставя да се регулират и коригират от само себе си. Всъщност няма общовалиден ефикасен метод за възпитание и всичко е строго индивидуално – според самото дете и семейството, в което се отглежда то. Тук обаче ще поговорим за наказанията – дали и доколко са уместни; какъв тип санкции да налагаме, когато малчуганът прекали; наистина ли му правим добро с подобна възпитателна стратегия или неволно нанасяме непоправими щети върху психиката му и взаимоотношенията ни с него за цял живот.
Изпращане в ъгъла
Или както е по-известно днес: таймаут. Това е онзи метод, при който родителят с привидно спокоен и равен тон съобщава на детето, че постъпката му е лоша/невъзпитана/неморална/невъздържана и го изпраща в другата стая, в ъгъла, или в банята, за да помисли над поведението си. На вас като възрастни подобна тактика може да ви се струва много зряла и уравновесена (в края на краищата нито го удряте, нито му крещите), но в действителност само засилвате порива на малчугана към бунт. Колкото по-често го изпращате в таймаут, толкова по-силен отпор ще срещате от него за в бъдеще. Шансът за искрено разкаяние и „поправяне“ клони към нула, а словесните и поведенческите войни, които той като пораснал вече пубертет ще води с вас, са ви в кърпа вързани. Според психотерапевтите тактиката „изпращане в ъгъла“ използва като коригиращ метод чувството за изолация, страх и прогонване, което няма как да доведе до изграждане на положително поведение.
Други пък КРЕЩЯЯЯЯЯЯТ
В безсилието си всички родители сме използвали крясъците като възпитателна мярка. Те са ярък израз на тоталната ни неспособност да се справим със ситуацията и чувствителните радари на детето веднага улавят това. В момента, в който повишим тона, неговата инстинктивна реакция се променя от режим „слушане“ на режим „изключване“ и дори „съпротива“ (според темперамента на детето тя може да е тиха, вътрешна или изявено агресивна).
Работят ли заплахите?
Когато са действителни (т. е. изпълним „обещаното“), понякога временно вършат работа. В повечето случаи обаче, дори и след най-лютите закани, успяваме да се успокоим и след време дори да забравим причината на гнева си, което автоматично води до сваляне на рестрикциите. Да, вие забравяте, но детето – не! Посланието, което е получило по този начин от вас, е: „Каквото и да направя, просто трябва да изчакам да й/му мине.“. Което, съгласете се, по никакъв начин не помага на родителския ви авторитет.
Какъв е изходът тогава?
Много родители осъзнават безполезността на наказанията, но продължават с тях, защото в противен случай не знаят какво друго да сторят. Те просто не познават различен път. Ето няколко неща, които могат да са ви от полза:
Най-важното е да очертаете ясно границите на поведение на детето – какво смятате за нередно, с което сте склонни да направите известен компромис, и кое е тотално неприемливо. Дори и ако отначало се бунтува срещу новите правила, вътрешно то изпитва облекчение от съществуването им. Тези граници са необходими за него, за да организират света му и да му зададат „правила на играта“. В противен случай детето се усеща изгубено и изоставено в метафоричен смисъл. И още нещо много важно – границите поставят акцент върху онова, което му е позволено да прави, вместо върху непозволеното, което вече е направило.
Когато е възможно, карайте детето да поправи или да ви помогне да оправите последиците от постъпката му (да даде своя играчка на другарчето си в замяна на счупената от него; да избършете заедно локвата на пода от блъснатата нарочно чаша със сок и т. н.). Така то се научава, че носи отговорност за действията си.
Таймаут за вас, не за него – когато усещате, че наистина сте извън себе си заради някаква постъпка, поведение или дума на детето, излезте от стаята и си дайте минутка-две време, преди да решите как да реагирате. Тази тактика помага особено много при лесноизбухливи родители, които действат първосигнално, а после се разкайват за стореното.
При малко по-големи деца върши работа и т. нар. „самоанализ“ на поведението. Задайте на детето спокойно и без упрек в тона въпроса, защо е постъпило така. Какво го е провокирало, какви чувства е изпитвало в онзи момент и какви изпитва сега. Попитайте го дали вижда грешката си и какво би направило, за да я поправи.
Не го игнорирайте – запазете контакта и топлата връзка с него. Дарявайте го с много внимание, прегръдки и целувки и го накарайте да чувства, че колкото и да сте ядосани и да не одобрявате постъпката му, вие все още сте неговата майка, обичате го безкрайно и винаги ще бъдете до него. В края на краищата именно любовта е „най-доброто лекарство“ срещу лошото поведение, при това – с дългосрочен ефект.
Автор: Весела Захариева
Консултант: Хенриета Илиева, клиничен и консултативен психолог
Източник: сп. Кенгуру